За граничност, като за един от неясните проблеми пред психоанализата говори още Вилхелм Райх през 1925 г. в книгата си „Импулсивният характер“. Импулсивният характер, пише Райх е граничен случай (borderline) между психоза и здраве… Поразително е, че хората с импулсивен характер проявяват всякакъв тип симптоми, като фобийно и натрапливо поведение, ритуалност, симптоми на конверсия. Гротескността е отличителен белег на симптоматиката.
По-нататък Райх споменава и за склонността на тоя тип пациенти към самонараняване, тревожност и злоупотреби с алкохол, към поведение, граничещо на моменти с шизофренията, на садизъм, депресивност и оралност и същевременно преживяващи през разцепването две коренно противоположни емоционални състояния едновременно. Адолф Стърн, също един от ранните психоаналитици, откроили граничността, пише през 1937 г., че тя е форма на „психично кръвотечение“. Тези основни черти на граничната личност и до ден днешен са предмет на дискусии като нещо натрапващо се и същевременно изплъзващо се  и загадъчно. А много специалисти още не могат да решат дали този проблем, свързан с разколебаната самоидентичност, изисква терапия, лечение или просто е форма на особен тип нормалност. В случая не говорим само за типичния бордерлайн, където имаме явна психопатология, но и за други форми, накарали Райх да го определи като импулсивен характер. Някои психиатри например твърдят, че случаите на З. Фройд, базирани на хистерията, като Малкият Ханс, Ана О, Човекът-вълк, Човекът-плъх, сега щяха да бъдат диагностицирани като пациенти с гранично личностово разстройство. Впрочем разбирането за нормалност се променя непрекъснато във времето.
За да работи с подобна проблематика се иска първо един терапевт да се е докоснал до собствените си пространства на граничност – всички имат такива. И да  преосмисли възприемането на мрака, но вече като част от човешката природа. Истината е, че граничността, подобно на депресията, не е единно понятие, затова при нея няма универсален и последователен подход. Работата с гранични клиенти или пациенти е огромно изпитание за повечето психотерапевти. И може би тя следва тя да се приема като форма на адаптация, която си има своите закономерности.